На вратата се почука нетърпеливо два пъти. Два пъти, последвано от мълчание. И после още два пъти. По-силно и по-шумно. Силно и отмерено. Някак заучено. Перфектно усвоено действие, обусловено от повторяемостта. Мисъл. Действие. Движение. Тишина.
Не бързаше да отвори, защото там нямаше да има никой. Освен писмо. Писмо оставено на изтривалката пред вратата. Потропване и тишина. Като въведение на първи параграф. Като прелюдия към нещо чакано. Като история.
Почукване и писмо, написано върху стара и твърде пожълтяла хартия. Капки алено мастило вместо подпис. И разказ, написан на един дъх. С треперещи ръце, стискащи тънкото перо. Малки капчици, вместо точки в края на изречението, и задъхана пауза. Увличащо. Задълбочена мисъл на анализирани моменти. Закрепостена преходност на мисълта и търсенето. Внезапно потъваща надолу към тъмната страна на несъществуващата реалност.
Думи подредени. Думи намерили своят получател. Думи намерили символика в загубената илюзия с цвят на хармонична и необяснена близост. Близост. Това имаше в междуредието на изписаните думи. Близост в думите, оставяни всяка вечер на входната врата на схлупената къщурка.
Търсене. Случайност. Съвпадение. Илюзия, обгърната в символика.
Стана и отвори вратата. Наведе се да вземе плика и се върна пред камината. Сгуши се под топлото одеало, седна на старият люлеещ се стол, и се зачете.
„Пътувах много. Качвах се и слизах от превозни средства с един единствен куфар, побрал материалната обезпеченост на живота ми. Пътувах и запечатвах в съзнанието си места, аромати, гледки и преживявания. Работех и мечтаех. Пътувах и снимах с мислите си емоциите от оставените зад гърба ми хора, места, сърца, легла, недопити чаши червено вино със захвърлени под масата коркови тапи. Да. Червеното вино. Онова кехлибарено вино от дядовите лозови полета. Хиляди декари зеленина, раждаща сладост, опияняваща света и замъгляваща възприятията. Симулираща щастие.
Насън те водех там, за да ти разказвам как се отглеждат лозята, а наяве търсих мисълта ти. Исках да споделя с теб моментите в който се връщах към детството, към спокойствието, към мечтата, към теб, като мой неизменен спътник. Докосвах се до страха и до предупреждението за нещо предстоящо. Нещо неразбрано. Ти ме слушаше и докосваше зелените листа с форма на настръхнал копнеж. Откъсваше кехлибарен грозд и ме хранеше, както се храни малко злоядо дете. Бавно, търпеливо и настойчиво. Предопределеност, запазена в спомените. Пътувах, а душата ми пътуваше с теб в противоположната посока на света. А земята се върти”.
Тя остави жълтите страници в скута си и отпи глътка кехлибареното вино. Огънят в камината се разпалваше, а сънят отнасяше душата й натам.
какво ли ще има пред вратата следващия път!
Страхотен стил, изказ, сравнения, образност....хареса ми много.
Поздрави!!!
03.07.2011 09:53
03.07.2011 21:43
04.07.2011 12:08
