Продължи да върви по посока на тайнственият глас. Стените, обсипани със звезди, непрекъснато меняха местоположението си. Доближавайки стената, чу дума. Мислено, започна да преобразява буквите в цифри, а от там във форми. Успя да ги различи в звездната карта на стената и последователно, и нежно започна да докосва всяка фигура. Първо стрелата, след нея ябълковият цвят, последван от дъждовен облак, на 3 крачки в ляво беше стадо коне с буйни гриви, а метър нагоре нежна усмивка, отразена в тъмните очи, и сълза, за която трябваше да се наведе почти до пода, за да я докосне. Бавни, премерени движения. Като спомен, откраднал мисълта, за да възкреси. Да я пречисти.

Шифър, позволил й да отвори врата в стената и да продължи.

Гласът се чуваше все по-ясно, но източника оставаше невидим. Тъмна сянка пробяга в посока на изричаните думи. Монолог с мъжки глас. Плътен, говорещ нервно с множество въпросителни нотки. Някак обвиняващ. Гневна интонация, смразяваща въздуха. Потрепера. Поколеба се дали да продължи или да се върне. Обратно пред камината. В спокойствието. При писмото.

Все още далеч, тя не успяваше да чуе думите, но усещаше гнева, нервността и отчаянието. Вибрации във въздуха, които разклащаха непоколебимостта й да открие смисълът на това място, посланието на тъмнината, живота на звездите, картата на света, който трябваше да открие. С всяка следваща крачка, започна да различава думи. Откъслечни, извадени от контекста, странни. Чу нервно „недоверие”, едва изречена „самота”, гневно хвърлена „от самото начало”, последвано от кашлица съскаща „неблагодарница”. На последната дума, тя се спъна и падна. Шумът от падането й секна монолога на говорещият. Настана тишина в която се чуваха само учестените удари на изплашеното й сърце. Не смееше да се изправи. Не смееше да повдигне глава и да се огледа. Да стане и да се изправи лице в лице със субекта, редящ гневни думи, или да остане върху леденият под и да чака.

С лице опряно в студеният под, тя затвори очи, търсеща спасение в мислите си, в бързата и адекватна мисъл, спасявала я толкова пъти. Мислено се махна от тази абсурдна ситуация, чийто край не искаше да предвижда, и се отнесе надалеч. Някъде, където не беше сама и където беше спокойна. Опита се да се сети за нещо приятно, нещо, което да я разсмее. Но нищо такова не отместваше страха, загнездил се в душата й. Стоеше сама в тъмнината, на студеният под.

Отвори плахо очи и видя как една звезда бързаше към нея. Трепкащи движения, размърдващи въздуха. Застана точно пред нея и застина. Втрещена тя погледна към малката точица и видя отражението на човек, надвесен над нея.

Тъмна сянка, смразяваща кръвта, изпиваща радостта. Чувството бе така познато. Лишена от радост, топлина, вяра и надежда. Емоция, надживяла времето и продължила като спомен от нещо отминало. Твърде познато. Твърде изживяно, за да се връща отново. Като кошмар, който разкъсва съня и разтреперва душата. Като безлюден остров от тъмнина, неотбелязан на картата. Остров, отмиван всеки ден от солените води. Смаляващ се. Изчезващ. Познаваше тази сянка. Познаваше тази емоция. Затвори очи.