Затворила очи, лежеше на студеният под. Надвесилата се над нея сянка пропълзя по тялото й. Бавно и настойчиво лазеше по пръстите на ръцете й, запълвайки празнините и лепкаво продължаваше нагоре към ръцете, по китките, до лактите. Малко преди да достигне раменете и шията, просто изчезна. Попи в кожата и потъна надълбоко. Странен гърч премина през тялото й. Тежест. Замаяност. Обзе я паника. Не разбираше какво се случва, но усещаше студ. И тежест. Непреодолима. Опита да вдигне ръце и да откъсне нещото, вкопчило се в нея. Болезнена тежест. Като допълнение. Като продължение. Като странична плътност без материална обособеност. Непоносимост. Като алергия, породена от навлизането на външен агент. Без противодействие. Без антидот. Чуждо тяло. Агонизиращо мъчение. Чувстваше тежестта като подутина, която можеше да изтръгне от себе си и да захвърли. Нервно дърпаше дрехите си, опитвайки се да го намери и да го премахне. Да се освободи. Да диша. А ръцете не помръдваха.
Внезапен хлад и спокойствие. Студенината, обхванала цялото й същество започна да се отдръпва. Да изчезва. Умора, причинена от внезапно нарушена цялост. Политаше в мислите си. Бягаше. Далеч. Далеч от тук.
Опита мислено да избяга от това място. Опита да се качи обратно по стълбите и да мине през вратата, довела я до тук. Да се върне пред камината и да се завие през глава с топлото одеяло. Да не поглежда. Да не мисли. Да спре. Да не усеща. И да усеща. Да усеща топлината на огъня от старата камина. Да чува. И да мълчи. Да чува пукащите съчки, изгарящи сред лакомите огнени езици. Да усеща. И да не усеща. Да усеща топлина. Топлината бе всичко от което се нуждаеше сега. Усети вибрации, които я изтръгнаха от спокойствието. От мястото. Отвори очи.
Сянката я нямаше. Усещаше студ и спокойствие, но сянката я нямаше. Нямаше го и човека отразен в малката звезда, замряла на пода пред нея. Не смееше да си поеме дъх.
Нямаше го човека. Нямаше я и сянката. Всичко беше в нея. Затворено. Пулсиращо.
Опитваше се да различи пътя по който се движеше сянката в нейното тяло. Опитваше се да отгатне защо се върти в една и съща област, вместо да се разходи и да огледа всичко. Всяка част. Да я опознае. Да я докосне. Да я усети. А вместо това, тежестта стоеше на едно и също място. Пулсираща, неконтролируема болка, от която кожата бе готова да се разцепи, само и само да отпусне насъбралото се напрежение. Да го премахне. Да се освободи.
Там горе беше магазинчето. Имаше толкова много работа.
Пулсираща тъга. Опитваше да отгатне маршрута на движение. Припомни си звездната карта на която беше очертан, път, завои, асфалтирана отсечка, пресечена от черен път, препятствие, поляна, целуваща бреговете на река, отиваща далеч. Маршрут. Звезден. Предначертан. Потъна в собственото си съзнание, опитвайки се да си спомни. Беше го виждала някога. Беше го изживявала. Липсваше една отсечка. Тръгна по непознатият път.
