Странностите на сърцето. На душата. На разума. На мисълта. Нa желанието. На очакването.

Погледна в мисълта, побрала емоциите от отминаващият ден. От търсенето. От усмивката. Онази сутрин. Тъмните очи, отразени в звездите. Проглеждаше. Всяка сутрин. Отразени мисли, размивани от нежните вълни, целуващи брега. Загледа се в глинените кули от илюзии, сътворявани всеки ден, за да вдъхнат надежда, за да усмихнат. Успяваше. Зарея поглед към безкрая на странността. На лудата мисъл, вкопчила се в познатото.

Странностите. Слабостите. Недоизказаните думи. Премълчаните мисли. Споделеността на странностите. Страх.

Оставеше миг. Броеше секундите. Онези, изтичащи от очите песъчинки , трупащи се на купчина, образуващи кула от посребрени диаманти. Лъскави люспи на отминал момент. На пропуснат шанс.

Звукът от пианото опияняваше. Чашата, наполовина пълна. Дим, скриващ лицето в пелена от сътворена тревога.

Странностите. Моментна обърканост. Раздвоеност. Опиянение. Измислица, сътворена от желанието за взаимност. Взаимност, претърпяла корабокрушение. Стотици трупове се въргаляха на брега. Изхвърлени. Завинаги. Мъртви от дни. Посинели, подути тела, изгубили шанса си за спасение.

Отпи глътка вино. Вдиша лютивият дим, отпусна се назад и се загледа в далечината. Кулите от илюзии пробождаха небето. Беше време да си върви.

Късно е.

Лабиринт от недоразумения. Изгубени. Уморени от обикаляне. От търсене. От оправяне на странностите. Ледено дихание, отварящо врата. Спираловидно стълбище, водещо към върха на пясъчната кула от илюзии. Диамантен купол, отразяващ звездите. Потапящ света във водна пелена от мечти. Няма невъзможни неща. Има неистински мечти.

Заразителен ентусиазъм, омагьосващ деня. Прегръщащ нощта. Осветяващ улиците и лицата. Тъмнина, загубиа изначалното си свойство. Спокойствие. Усмихната душа. Сянка, поглеждаща към часовника.

Време. Търпеливо удоволствие, слизащо по стълбите надолу. Топлина, целуваща страните. Милваща очите, галеща косите. Губеше мисълта. Вече не чуваше шепота на вятъра, нито тихите стъпки, следващи душата й навсякъде. Далече. Високо. Към кулите, отразяващи звездите. И мечтите. Истнските. Изгубваше собствените си следи. С всяка стъпка, заличавани от момента. От съприкосновението със страха. С глътката въздух сутрин. Първата. Инстинктивната. Необходимата. Неосъзнатата.

Пръстите докосваха клавишите на старото пиано, опознавайки света. Говореха. Създаваха. Откриваха. Шепнеха. Докосваха. Рисуваха.

Изящна гръд, приютила уморената странност на мислите, живеещи в покрайнините на разума. Като галерия с тунели, вместо картини. Въздушна струя, размиваща застоялостта. Вибрация от дъха на присъствие., скрило останките си в сянката на истината.

Странностите. Сенките, прокрадващи се в сънищата. В спомените. В душата.

 

              

И аз съм уморена. Уморена от странностите на хората и от лъжливата истина, която много истински казваш, че е в сянка. От тази сянка, колкото и да е жега наоколо, понякога ми става студено точно както през зимата. Успех пикола. Волята и силата не трябва да ни напускат, въпруки всичко.

Силно.Завладяващо и безкрайно близко и истинно. Благодаря ти за красиво изразените мисли, които ме карат и аз да се замисля!

не е късно. никога. щом я има онази глътка въздух сутрин. Първата. Инстинктивната. Необходимата. Неосъзнатата.

не си странна, ти си Уникална!

...и продължавай да си все така, Висока! :)