Назад в миналото. Искам да те върна много години назад. Да те пренеса на едно друго място, в друго време. Искам да ти подаря едно пътуване към радостта, към смелостта, към искреността, към вечно усмихнатите дни, към любовта. Нека бъде моят подарък за всичките родени дни, които съм изпуснала. За всичките свещички, горели без мен. За желанията, изричани с тържествуваща душа. Търсеща и чакаща.

Днес ще те пренеса в детството. Затвори очи и пусни душата си да направи това пътешествие. Позволи й да ме хване за ръка и да лети назад във времето. Позволи й да се успокои, да се отърси от напрежението на ежедневието, от притесненията, от страховете, от неуместните коментари, от желанията, въплътени в непостигнати мечти. Онези, които всъщност никога не са привличали сърцето ти.

Позволи ми да пътуваме заедно назад в детството. Там където за първи път видях очите ти. За първи път докосна ръката ми. За първи път се усмихна, очаквайки моята усмивка.

С първата ти крачка нагоре по стълбите, когато се спря, за да погледнеш към мен. Изчака ме там горе на малката площадка, до огромният филадендрон за който впоследствие се грижихме с такава любов. Стълбите, водещи към новият ни живот. Колебливо те хванах за ръка и застанах до теб. Малка. С коси, сплетени на плитка. С ококорени очи. Изплашена. Сама. И готова да направя следващата крачка. Към непознатото. Към новото. Ти беше с мен. От този ден нататък нямаше ден в който да не сме заедно. Нямаше момент в който да не си до мен. Нямаше момент в който очите ти да не следваха моите. Нямаше момент в който не бях до теб. Нямаше миг в който не следях белега на челото ти. Растеше с теб. Растеше с мен. Растеше с нас. Бързо. Неусетно. Необезпокоявано. Щастливо. Рисуваше съдбата ти. Изписваше детайлите, а аз ги наблюдавах внимателно. Дълга, дълбока цепнатина, нарисувала живота ти на високото чело. Пусках ръката ти, само за да докосна съдбата ти. Всеки ден.

Белите. Счупената глава на Дамян. Там на пързалката. Скачайки от покрив на покрив. Моето падане, при което видях и звезди. Тогава загубих съзнание и се събудих в ръцете ти. Носеше ме вкъщи, където ме чакаше ужасената ми майка. Лудориите нямаха край. Всеки ден. До късно вечер. Прашни, с охлузени колене и неизменната усмивка на победители. Стражари и апаши. Там ти нямаше загубена битка. Нямаше неотстояна позиция. Нямаше незащитен приятел. Мразех една единствена игра. Тази с фунийките. Тогава ти се разсърдих за първи път. Помня извинението ти. Помня как приседна до мен, склонил глава, въртеше тръбичката в ръцете си и ми си извиняваше с часове. Тогава ми говори за нас. За приятелството. За същественото. За нещото, което не си срещал при другите ни приятели. За липсата, когато не съм до теб. За трепетното очакване на новият ден. За щастието. За очите. За нашите дни. За нашите игри. За нашите мечти, които изричахме на глас. За огъня, край който танцувахме. За песните. За страшните истории, разказвани с променен глас и много жестове. За сенките, които правеше по осветената стена на блока, за да ми показваш невидимата реалност. За скечовете, които разсмиваха квартала, за предстоящето.

Седях и те слушах. Потъвах в очите ти и чаках момента в който ще млъкнеш, за да те прегърна.  Единение на детските души, растящи заедно. Търсещи заедно. Откриващи заедно. Учещи заедно. Живеещи заедно.

Помниш ли онази детска прегръдка, която трая половин живот. Прегръдката в която без думи си обещахме вечност, необременена от времето, пространството, разстоянието и моментите, които ни предстояха.

А другата половина прекарах далеч от теб. Далеч от очите и живота ти. За да те срещна и да изпитам радостта от приятелската обич, преодоляла порастването, разстоянията, годините, промените и мечтите.

Защото си ти. Защото си моето друго аз, което обичам с цялата си душа. Другото ми аз, което връщах в съзнанието си, винаги, когато имах нужда от теб, от прегръдката ти, от топлината на обичащите ти очи, от искреността и предаността на истинският приятел. Живях далеч от теб, но пазих спомена от нашето детство. Онова, което прекарахме заедно и което го направи толкова красиво, лудо, истинско, топло, ценно и незабравимо.

Защото си моето друго аз. Онази част от мен, която винаги ще ти принадлежи. Същата, която аз имам от теб и нося винаги със себе си. Защото си моето детство. Защото си моята радост. Защото си ти. Такъв, какъвто те видях за първи път. Такъв, какъвто остана винаги. С чиста душа, обичаща и раздаваща любов. Защото ме познаваш такава, каквато съм. Каквато никой друг не е имал очи да види. Защото си моята радост. Онази, която винаги ме усмихва. Радостта от истинското приятелство. От шепота на душата. От емоцията. От радостта да те има. От необходимостта да си част от живота ми. От минало, настояще и бъдеще.

 

казват, че другото Аз често държи ключа към душата...

писала си със сърцето си, харесах! :)

Приятно, безспорно...

Цитат: "Такъв, какъвто остана винаги. С чиста душа, обичаща и раздаваща любов. Защото ме познаваш такава, каквато съм. Каквато никой друг не е имал очи да види. Защото си моята радост. Онази, която винаги ме усмихва. Радостта от истинското приятелство. От шепота на душата. От емоцията. От радостта да те има. От необходимостта да си част от живота ми. От минало, настояще и бъдеще." - Уникат!!! Благодаря ти !!! }}}}}}}}}}}}}

Като прочетох "...едно пътуване към радостта, към смелостта, към искреността, към вечно усмихнатите дни, към любовта.", асоциацията ми веднага беше за детството :) Детските приятелства, любов, чувства са уникални, защото само в детството са такива!...
"За очите!"...:)