Гледах как приятелите ми спят и чаках с нетърпение да се събудят, за да им разкажа шепота на града. Кикота на хилядите градски светлини, приглушавани от любовните послания на вечно бързащият вятър. Отворените прозорци, прикрити със срамежливите тафтени пердета. За парка, дом на хиляди птици, избягали от спокойствието на гората. За самотният фонтан. За изтичащата влюбена вода. Галеща гранитните фигури, целуваща мозайката и тръгваща си.

Чаках ги да се събудят, за да им разкажа за магията на светлината, проправяща си път сред мрака. Сред тъгата, сред сподавените стонове на тъжните души. Да им покажа бодливите звезди, които нараняват пръстите ти всеки път, когато ги докоснеш. За бурканчето храна, оставено до бездомника, заспал на тротоара. За бездомното куче, обикалящо около старият си дом. Мястото, където вече не е добре дошло. За уханието на току що изпечена мусака и прясно нарязани краставици, поръсени с копър. За прясно изпеченият хляб, разкарван в стари бусове, към магазините. За ранобудниците, които не спят. За онези, които живеят в тъмнина. В тишина. В мисли. В търсене на нещо, което дори и да намерят, не могат да разберат, че са го намерили и продължават да търсят. Защото не знаят какво търсят.

Дърпах островърхата шапка надолу и дишах с пълни гърди. А тъмните очи ме гледаха спокойно. И сенките в тях, като тънки пръсти, докосващи старото пиано. Звуците. Чути от заспалите души. Пътуване. Нагоре.

Издишване.

Вдишване.

Нежна усмивка, галеща душата. Обичаща. Простила. Галеща спящите души.

За островърхата шапка на спокойствието. Намерих нещо, което трудно мога да обясня. Знам, че е магия, защото е вълшебно спокойствие, провокирано от едни очи и от една островърха шапка.