Поглеждам ги с интерес. Агонизиращи лица. Агонизиращи в родилни мъки. Още няколко напъна. Да. Вече имаме необходимото разкритие. Само още няколко. И ето. Роди се чудовище.
Усмихвам им се. Изправям се, приближавам се до микрофона. И с бавен глас започвам да говоря. Бавно и спокойно. Не бързам. Времето е мое. Толкова, колкото ми трябва, за да осъществя мечтите си.
Разказвам случки, анекдоти, комични истории, драматични сценки, смея се с глас, оправям непокорната коса, слагам я зад ушите, а после я прихващам със шнола. Ех. Никога не стои така, както искам аз. Затова я връзвам на опашка. Без да я реша. Пускам на свобода два кичура и отново се усмихвам. Ето го отрочето. Малкото чудовище, което расте с всяка изминала минута. Расте и едрее. Ех какво е хубаво и спретнато. Синеоко.
Поглеждам към четиримата другари там в края на вторият ред. И отново им се усмихвам. Да. Те са повода за моята усмивка. Благодарение на техният егоизъм, нерешителност, двойственост и невъзможност да оценят това, което имат, те дадоха живот на чудовище. Дадоха живот на мен. Чудовище, лишено от емоции и желания, романтични мечти и копнежи, планове и терзания.
Вече не търся господин Перфектният, за да създам семейство с него, а за да го изконсумирам и захвърля. Вече не вярвам в съществуването му. Не вярвам в нормалността. Не вярвам в семейните ценности. Не вярвам в морала.
Благодаря ви момчета, че ме отървахте от терзанията и от губенето на време. Нека купона започне сега. И нека бъде за ваша сметка.
Наздраве.
Стоичков: Открих още една школа, моите м...
Разсъблечени момичета и момчета от Видин...
и аз със Ади - няма перфектни, но пък семейството си го има и ти ще го намериш!
:):):)
дат из нот дъ ризън... стоп блеймин... ю ар хепи бай дифолт