Като липса на въздух, изгаряща гърлото и помрачаваща мислите. Вакуум в мислите. Вакуум в идеите. Вакуум в отношенията между хората. Вакуум в действията. Вакуум в бездействието. Вакуум в желанията.

Стереотипно поведение на хората удавници. Тези, които са твърде смели, за да се потопят със шнорхел и маска в дълбоките води. Да плуват, търсейки рапани, без да могат да плуват. Самоубийство. Не. Вакуум в междинният момент на преливане на границите на реалността и мечтите. Като желание, без идея. Като идея без план. Като план без идея. Вакуумна безидейност, претърпяла крах.

Вървеше с чаша вино в ръка. Разхождаше се из тъмните алеи и търсеше отговори. Отговори на въпроси, които по своята същност бяха абсолютно незначителни. Или пък съществени. Зависи от гледната точка и от моментното състояние не душата. Онази скитница. Дете на тъмнината. На студа. На празното пространство. На идеята без план. На затрогващата отдаденост. На съмнителната страхливост, изправена пред собственият си образ.

На рицар, възседнал кон, бродещ из земите на непознатите, спасяващ тях от самите себе си, губещ себе си сред тях. Тръгващ отново и отново напред. Към непознатото. С хиляди въпроси. Стъпил здраво върху съмненията и условностите, нарамил върху плещите си товара на собствените си амбиции, възседнал собствената си лудост, той продължаваше да търси.

Още една крачка и щеше да попадне във вакуума на собственият си измислен свят и на преродената реалност. Сега.