Тръгвам. Не питай. Не питай кога ще се върна. Не настоявай за отговор. Усмихни се за мен. Докосни ме с нежността си. Обгърни ме с любов. Попий ме в себе си и задръж чувството за дълго. Толкова, колкото да изненадаш себе си, прекрачвайки границата на собственото си търпение и желание. Толкова, колкото да изненадаш мен с постоянството си. Толкова, колкото е необходимо да победиш страха си. Да преодолееш егоизма. Да надвиеш нервността.

Не ти обещавам нищо.

Ще мине време. Ще изминаваш улици. Ще изминавам километри. Ще се спъваш в тротоарите, повдигайки крак, за да стъпиш на малкият остров. На твоето спасение. На моето спасение. На малкият кръгъл остров. Ще повдигам крак, за да прескоча купчината с листа. Ще се препъвам, загледана към теб. Към спомена.

Ще поглеждаш в очите на хората и ще ме търсиш. За да видиш светлината. Онзи топъл лъч, изпълнил душата ти с надежда. Ще поглеждам в очите на хората, търсейки теб. Нуждаейки се от топлината. От любовта. От вълшебството. От щипката магия. От теб.

Ще говориш с хора и ще търсиш мен. Ще чуваш познатите фрази. Смехът. Ще ти липсва. Ще говоря с хора и ще ми липсва гласът ти. Смехът. Смеещите се очи. Ще ми липсваш.

Виждаш човешките души. Докосваш ги. Всеки ден. Минаваш през тях. През пролуките на разбитите мечти. През парченцата стъкло, натрошени на прах. През себе си. През мен.

Времето минава. Не ти обещавам нищо.

Чуваш ли звука от старото пиано. Усещаш ли тръпчивият кехлибарен вкус на леденото вино. Сънуваш ли море. Усещаш ли диханието ми, изгарящо кожата ти. Сега съм тук. Момент. Секунда. Сега.

Ако се върна след време и съм още влюбена, ще променя времето и ще се върна назад. Ще подскоча. Ще хвана стрелките на тежкият часовник и ще ги преместя назад. Преди да тръгна. Преди да не ти обещая нищо.

Само една дума. Исках да я кажа. Ще спра да мисля. Ще спра да връщам времето назад. Тръгвам. Не питай. Не ти обещавам времето. Има място. За една дума. За едно време. За едно обещание. За една мисъл. Сега.

..дълбоко докосваш.