Помнеше срещата с ниската, прегърбена жена, забулила лицето си с продран пешкир, оставил бегъл спомен за предишна шармантност. Тогава, когато не е покривал лицето, а е бил небрежно прехвърлен през тънката нежна шия на красива жена. Нежна, страстна, подканяща, побъркваща. Умовете и желанията. Цветове и емоции, оставени в миналото. С треперещи ръце и видима болка в очите. Сякаш болна от проказа, криейки лицето и душата си, жената се доближи до нея. Бавно. Решително. Подпряна на каменният парапет, повдигна глава и впи очите си в нейните.
Момент, намерил я седнала на парапета на старият мост, загледана в бавно изтичащите води. В тъмните сенки, подминаващи мислите. Без посока и без следа. Едва видими вълни, отразяващи лунната усмивка. Намерено спокойствие сред шумотевицата на заспиващият град. На брега на вечно прераждащата се река. На живота. Сама. С чаша вино, седнала по турски. На ръба. Под тежките железни фенери, опушващи прозрачността на топлината. Догаряща цигара и спокойствие, нарушавано от далечна тъжна хармоника. Загледана в отиващите си води. Вечер на сенки и музика. На вино и размисли. На спокойствие, намерено сред топлината на човешката анонимност, бързаща да срещне случайността. Внимаваща да не я подмине.
Като застинал момент на катаризсна благодарност, отправена към душите на заспали демони. Като провокация на съдбата. Като необходима среща. Като случайност, срещнала две необходимости.
Потрепери. Погледът на старата жена я смразяваше. Изсмукваше всичко. И радостта, и спокойствието, и желанието, и смелостта., и нетърпеливостта. Гледаше я и се хранеше с нейните емоции.
Почти допила виното си й предложи последната глътка. Последната емоция. Последната капка. Последното останало нещо. Душа, в празната чаша, обгърната от две ръце, с вплетени пръсти.
Дрезгав глас с руски акцент. Хриптящо дишане, подарено на игривият вятър. Докосваше с пръсти едва видимите дупчици по излъсканият от милионите посетители парапет. Бавно. Като слепец, изучаващ новият предмет пред себе си. Докосваше го с постоянството на старателен ученик. Изучаваше трапчинките, сякаш търсеше скривалище за думите си. Задъхана, тя говореше. Потоци от думи, отнасяни от вятърът. Послание, което трябваше да обясни. Да разкаже. Да откъсне. Да освободи душата си. Да го предаде нататък и да си тръгне.
Чу последните няколко думи. Сега се връщаха при нея. От няколко дни й беше студено. Усещаше дъхът на старата жена. Чуваше хриптящият й глас. Виждаше думите. Изписани в синьото небе. Като светкавица, замъгляваща съзнанието. Беше време.
