Понякога й плаща в брой, понякога просто я взема със себе си на пазар. Приятно нали. Да обикаляш магазините с твоята пепеляшка, а после да седнете в jimmy’s и да се потопите в пяната на шоколадово сметанова еуфория, гарнирана с майсторски нарязани парченца плодове. По-добре да ги бяха разкъсали. Но щеше да се изгуби кулинарният ефект на визуално възприятие. И говорите за мъже. Теб те разочароват, а нея я възбуждат. Да. Възбуждат я точно тези, които са изнервили теб. Възбуда в нервността. Задъхана престореност. Разговорът вече е скучен. Темата е скучна. Банална. Изтъркана. Изговорена. С другите.
Пита те защо си толкова детайлна. Изискваща. Нервна. Настъпателна. Адекватна. Логична.
Поглеждаш я учудено, усмихваш й се и я повеждаш към твоята градина.
Градината, сгушена сред олющените сгради, старите дървета, купчините жълто червени листа, захвърлените метли и угарките от недопушени фасове. Там под стряхата на къща от 1936. Там на метри от тротоара. Там, под старата липа, целуваща вековният бор. Градината, където виното е ледено, музиката оглушителна, въздухът лютив и омагьосващ, а очите разкъсващи. Водиш я там, където колекцията от цветове на човешки очи те кара да настръхнеш. Колекция на цветове и страхове.
Танцуваш около себе си, около нея, около него и пак около себе си. Чашата с вино остава недокосната. Пълна. Ледената течност целува нежно разтапящите се бучки лед и бавно се изпарява. Сякаш никога не я е имало. За да остане пълна. Виждаш само мазни следи по стъклото. Следи от топящият се лед. Студено. Изпотено. Очакващо. Единственото, което искаш да направиш е да оставиш следа върху изпотеното, студено стъкло.. Първична девственост, откраднала мечтите, будеща агресия.
Танцуваш около нея и колкото повече я доближаваш, толкова по-далечна става.
Твоят пух. И твоят прах. След неделното почистване.