Бавно късаше страниците по които черният въглен беше рисувал вълшебства. Рисунки на премръзнали тела. На забравени души. На романтика, припряна и издъхваща. На страхопочитание. На богохулство. На дрезгав глас, отекващ в мислите. На сън, побъркващ ума ден след ден. Толкова колоритен и жив, толкова омагьосващ, толкова реален. На голи тела, преплетени в екстаз. На тръпчива сладост. Извивката на гръбнака, като лък, готов за саможертва. Блестящи капчици скреж покриваха всичко, освен черните щрихи. Грахоподобна релефност на несъвършенство.
Долепи устни до старите страници и въздъхна. Вдиша аромата на старият пергамент и се опита да замаже тъмнината на въглена.
Доближи лицето си до картона, запазил въодушевлението му от магичната преплетеност на образи, мечти, реалност, магия, сбъднати мечти, пропиляни шансове, модели, позирали злощастно на дебилното му аз. На талант, останал сред праха на страхливата критичност.
Въодушевление от нерви, от желание, от страст, от страх, от неутолима жажда, от студ, от припряност, от влудяваща мъка, изтръгваща бяс и сълзи.
Дереше картона и късаше страниците. Обезумял. Крещеше неистово и се молеше за прошка. Тъмнината на красивите линии го побъркваше. Проклинаше емоционалността си и маниакалната пристрастеност към очите, и гласа. Към кожата и формите. Към всяка извивка, която копнееше да рисува отново и отново. Разлистваше скицника и четеше своята клетва. Изрисувана като карта на пътят, по който вървеше всеки ден. Без посока. Без идея. Без травми. Без препятствия. С лекота. Ден след ден. Преди Коледа.
Имаше нужда да вземе клетвата и с нея да скрепи пътят.
