Сянка, чиито очертания се размазваха от бързо сменящите се картини, оставащи далеч от преминаващият автомобил. Сянка, опитваща се да го настигне. Ръце, протегнати към стъклото. Полусвити пръсти. Треперещи. Протегнати към него
Погледна в страничното огледало. Размазаните отдалечаващи се пейзажи се сливаха с белотата на потъмнелите мисли. Сега. С рязко завъртане на волана избегна вперените очи и треперещите пръсти. Прегази гумените квадратчета, отделящи двете платна и премина в насрещното.
Продължи да кара в насрещното платно с едно единствено желание. Да пресрещне идващата стихия. Да я посрещне сред полето от нищо. Сред виещият се път, творение на човешката не съвършеност. Със забравени канавки - използвани и захвърлени. Със сбръчкани мантинели - ръждясали от самота. С изгнили дървета - отдавна забравили пролетна милувка. Караше в насрещното платно, вперил поглед нагоре. Там, откъдето само след миг щяха да се посипят безброй снежинки. Чисти и ледени като противоположността на истинската магия.
Искаше да попадне в стихията. Да я поеме в сърцето си и да промени посоката на мисълта и търсенето.
Продължи да натиска газта, предусетил наближаващата стихия. Сега. Както в съня си преди три дни. Тогава усети емоцията на собствената си лудост. Вкуси киселият вкус на страха. На пагубната надпревара с мислите и терзанията си. Със спомените.
Беше му разказвала преди време за преживяната трагедия. За сблъсъка с решителността. История запазена от векове. Разказвана на поколенията. Преди сън. Украсена. И магична. Твърде красива и самотна. Преди заспиване. Нежни думи, изплъзнали се от прелистените пожълтели страници на книга. Книга, разтворена върху коленете на човек, приседнал до детското легло. Четящ и внимаващ. Наблюдаващ. Следящ всеки шум. Всяко вдишване. Всяко потрепване на малките пръсти, свити в юмруче.
Вятърът се усилваше с всеки оборот на гумените къдравелки, залепили тела в асфалта. Целуващи ледената му душа. Сега.
Ураганният вятър изведнъж посипа колата му с безброй снежни парчета. Тежки. Безформени. Разкъсани и разхвърляни на посоки. Изблъскани от майчината пазва. Отхвърлени. Нежелани. Парчета, които вятърът настъргваше до безобразно ситни стружки, а после с едно рязко движение ги изсипваше към земята. Снежният водовъртеж посипваше колата му със ситен леден пясък, а завихрилата се вятърна фуния изсмукваше твърдостта и търпеливостта му. Чистачките не смогваха да почистят предното стъкло. А ледените стружки преминаваха през ламарината и се забиваха в тялото му, завихрени в демоничен танц. Стенещи от наслада.
Изведнъж канавките изчезнаха, мантинелите станаха невидими, а душата му ликуваше. За първи път се беше озовал в сърцето на снежната стихия. Подготвен. Очакващ природната ярост и нейната лудост.
Мислеше за красиво разказваната история. История препредавана от уста на уста с години. Изкривена. Изопачена. Красива и магична. Но нереална. Мислеше за сънят си. За предказанието на старата вещица. За знаците на съдбата.
Реалността го блъсна с жестокостта си. Стихията, родена от един единствен изблик на моментна сладост, докоснала топлината на прегръщащата уязвимост. Сега.
Изгуби контрол върху автомобила си, вперил поглед нагоре. Към вихрушката от танцуващи ледени стружки, нахлуващи в неговото тяло. Потопен сред призрачно бялата светлината, заслушан в пищящият вятър, погледна в страничното огледало. Там сред облаци снежен мираж го гледаха две очи, а треперещите ръце го докосваха по лицето. В милувка.
