Контролируема. Владееща. Относително градяща. Импулсивно разрушителна. Противоречива. Недоумяваща. Разбрана. Пожелана. Необходима. Спасителна.

Облегна се на стената и впери поглед в заспалият град. С периферното виждаше собственото си отражение в тъмният прозорец. Със скръстени пред гърдите ръце, мъжествена осанка, подпрян на кастата на вратата. Прозрачен сред хилядите мъждукащи светлини, огряващи заспиващият град. Вгледа се по-внимателно и различи светлинната корона над главата си. Пулсиращите прозорци на отсрещната сграда иронизираха абсолютната му недосегаемост. Никога не разбра дали се е прибрал или сега излизаше. Облеклото, поведението, идеите. Възприемането на света. Мисълта. Тъмнината. Тъмнината на мисълта. На душата.

Коледните празници го изпълваха с меланхолия и дразнеща сетивата неудовлетвореност. Подаръци. Топли думи. Време, отделено на близките, на семейството. Загуба на време. Рицарят на свободата губеше връзка с реалността. Всеки път, когато някой се опиташе да влезе в пространството на мисълта му.

Неосъзнатата привързаност на околните подтискаше притока на въздух. Нерешителната слабост на обкръжението и бурните аплодисменти на тълпата го влудяваха.

Тогава създаде собствен защитен механизъм. Нарече го тъмната страна на мисълта.

Механизъм, който се задействаше в секундата в която някой потърсеше неговото внимание. Кръвта кипваше, зениците се разширяваха и усещаше ударите на сърцето си някъде в тила на тежкото си тяло. Като бучене, което парализираше вманиачената му ловкост, и добре премерените движения.

Истината, която не можеше да преживее. Не можеше да превъзмогне. Не можеше да диша спокойно. Нямаше щастие, което да го настигне и зарадва. Самият той не търсеше нищо повече от това, което лесно постигаше.

Шумът на тежките дъждовни капки, барабанящи по ламариненият парапет шепнеха. Разказваха за страданието не меките облаци, превърнали се в роби на ежедневно експлоатираното небе. Подвластни на стихийните емоции. Раздърпани от урагани. Заслепени от яркото слънце. Напрашени от пустинни бури. Усуквани от торната. Влачени от тежките порои. Давени от древните реки. Затлачени в калните блата. Покръстени в пенливите вълни на неспокойното зимно море. Върнати обратно на небето, за да служат отново на своят господар. С една единствена цел. Да уловят емоциите. Да попият негативизма. Да измият душата. Да се върнат.

Слушаше писъка на изтерзаните дъждовни капки и наблюдаваше секундите живот, преди да се трансформират в естествено щастливи снежинки. Освободени. Гледащи го от другата страна на мисълта.