Прочетен: 2460 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 24.03.2009 08:59
Респективно по твърде много предприети действия, поток от изречени безумия, премълчани истини и безкрайно пътуване към себе си. Градивно, чрез желанията на мисълта. Рушащо, чрез спомените за безвъзвратно отминали моменти, човъркащи мислите и опитващи да върнат времето назад. За да поправят непоправимото. За да изкажат неизреченото. За да помогнат в застинал момент на протегната ръка. Там в далечината. Там на хиляди километри от тук. Там, където сега не съществува, защото е безвъзвратно отминало. Там, където мисълта е оставила своят отпечатък, за да роди началото на следващата стъпка. На новото желание. На истинската реалност. На осъзнаването. На промяната. Дори, когато не е необходима. За движението на мисълта и търсенето. За пътуването през времето и направените кухи равносметки. За обещанията, никому непотребни и нежелани. Но изречени, за да успокоят съзнанието. Нещо се прави. Нещо се мисли. Ето. Има движение под формата на правене на нещо. Нещо нищо. Но осъзнато. Предприето. Каквото и да е. Дори и безсмислено. Като игра на покер с неподходящ партньор.
Равносметка за пропуснати моменти. Равносметка за богат избор от предоставени шансове и невъзможност за отсяване на подходящият, на необходимият, на правилният избор. За съмненията в ежедневната странност, изживяна неусетено, неразбрано, неоправдано и забравена с отиващият си от живота ден. Равносметка за високопарни думи, обещания и обяснения, объркващи представите за истинност.
Детайлно описание на безумията на разкрепостената душа, чувстваща, мислеща и действаща чрез теб и твоите мечти. Чрез теб и твоите планове. Чрез теб и твоята вяра в доброто и красотата от необходимостта на всяка следваща глътка въздух, на всяка усмивка, на всеки момент, създаващ магия в човешките отношения. Равносметка за действията. Предприети и непредприети, клиширани и усмихнати. Потупващи те по рамото. Успокояващи мисълта, че всеки отминал момент на бездействие, ще бъде заменен от такъв, в който имаш шанс да поправиш нещата.
Живот като часовникарска работилница. С изтърбушени кръгли циферблати. Тиктакащи механизми, без тяло. Дълги стрелки без цифри. Цифри без дъно. Пружинки без захващащ механизъм. И всичките те тиктакат. Понякога без дори да показват времето. Или застинали в миналото, страхуващи се да помръднат съвсем малко и да целунат новата секунда, която да ги дари с живот. С продължение на започнатото пътуване.
Мисли, предприели пътуване из собственото ти съзнание, рисуващи с дебела четка по бялото платно на твоето ежедневие, развитие и възприемане на света. Задраскващ светлите мечти и изградените морални норми, предаващи се в семейството от поколения. Ценности, несподелени от теб и твоята душа. Безкрайни планове за пресъздаване на един живот, живян сред хора с мечти, непотъпкан от егоизъм и завист. Живот, живян в часовникарската работилница. Там, където търпеливостта е добродетел, до момента в който сглобиш тиктакащата бомба, която да те върне в загърбеното минало.
Светът такъв, какъвто е, и какъвто ти би искал да бъде, за да ти е спокойно и приятно В спомените. В преди. В сега. Като момент, изпитващ твърдостта, самостоятелността и търпението на човешката психика. Като прошка, едва изречена. Непотърсена. Неразбрана. Но изречена и оставена във въздуха да търси своят получател. Като търсене, забравило изначалната причина. Като реалност, пречупена през мирогледа на всеки един човек, желаещ своето и преследващ ничието. Докато забрави изходната позиция, докато обърка собствените си представи, докато започне да живее с непознатото. Нежеланото. Докато се превърне в някой друг. Защото другият е по-интересен. С по-забавно ежедневие, по-самостоятелно мислене, по-щастлив любовен живот, по-смел и решителен характер, по-перспективен и успяващ, по-разумен, по-по-по-друг.
Да излъжеш съдбата.
Да я оплетеш в интригите на реалността, която сам сътворяваш с един жест. С един безпощаден жест. Можеш ли да лъжеш добре? Можеш ли да твориш изкуствено създадена реалност, която да умиротворява крясъците на твоите демони? Можеш ли да се страхуваш с усмивка? Можеш ли да живееш нечий чужд живот? Да дишаш с душата на друг човек, само защото те е страх да се изправиш и да покажеш собственото си аз? Можеш ли?
Защо тогава си го обещаваш всяка година. Защо предизвикваш собственото си нещастие. Защо гониш щастието, което върви всяка секунда до теб. Рамо до рамо. Дори насън. Защо не погледнеш до себе си и не му обърнеш внимание. Защо си обещаваш неща, които дори и душата ти не желае.
Колко опита направи, откакто си се родил. Не осъзнаваш ли, че късметът ти си отива от теб, както си отива всеки следващ от живота ти ден. Оставя те. На произвола на същата онази, която предизвикваш всеки ден. Защото обичаш предизвикателствата. Защото играеш покер с пет карти и блъфираш умело. А тя стои усмихната зад своите пет карти и се забавлява. Наблюдава те внимателно и чака последната ти карта. Последният ти блъф. Онзи, който ще те прати в обятията на забравата до края на пътуването на самотното безсмъртие на гладната ти душа. Пътуване, което ще предприемеш оставен на произвола на собствените си терзания и празни обещания. Сама душа. Непотребна и нежелана. Защото всички карти са свалени.
А съдбата не обича блъфиращите. Успява да ги изрита от веселбата бързо и болезнено. Осъзнато едва след много години. Тогава, когато студът е най-осезаем в топлата юлска нощ, под изгарящите лъчи на слънчевата милувка, щипещата закачка на морската пяна, изгарящият дъха ти въздух и топлата земя на истинската свобода. На усетената емоция. На опита да излъжеш съдбата, да си обещаеш безсмъртие и да се опиташ да влезеш отново в играта. Игра, оставила те извън обръча на тайнственото вълшебство на живота от часовникарската работилница. С тиктакащият звук на отиващият си ден и на щастието, вървящо до теб. Неотлъчно. Постоянно.
