Някъде по пътя започвам да се губя. Започвам да мисля равномерно. Започвам да спя, когато най-много живея. Започвам да умирам, поглеждайки навътре. Сред изтърбушена душа, приспана психика и разтревожена сила.
Изправям се сутрин, за да избегна сблъсъкът със собствените грехове. Всяка сутрин, излизащи на светло. Впиващи очите си в мен.
Огледалото.
Обещание.
Запазвам правото си да живея.
А леденият дъх на сенките, пълзящи по гърба ми остават кървави следи. Маркират пътя си на обратно. Непрекъсната линия, свързваща двата свята.
Заставам пред олтара и се моля за опрощение на греховете. Паля свещ, а спасението седи на скамейката от дясно и ме гледа изпитателно. Очакващо.
Затварям очи и започвам дълъг разговор. За времето, когато чудесата се случваха всеки ден, а изгряващото слънце лекуваше. Тогава, когато постилаше мекото одеяло на земята, вадеше плетената кошница и седяхме с часове под цъфналата липа. Там, където ти разказвах за пътешествията на душата. За спонтанните срещи, оставили следи в душата. За снимките, направени с очи. За спомените. За смеха. За намереното щастие. Тогава, когато четеше на глас нежните стихове, писани през студените майски нощи. Тогава, когато звездите изгряваха, за да разбиват романтичните души. Тогава, когато хората вярваха в предопределеността. Тогава, когато пътуваха с дни, за да намерят своето спасение. Там, сред криволичещите пътища на истината. Там, в библиотеката на тайните. Библиотеката, която малцина успяваха да открият. Там, където сред хилядите изминати километри, въздухът е все така кристален. Застинал в тъмното пространство. Изгубен. Беден. Но избистрящ сетивата.
Оставам седнала. Вперила очи в купола. Там, където вместо очи има две черни дупки. Представям си, че са лястовичи гнезда. Недокоснати. Самотни. Оцелели като по чудо. Тъмнината плаши. Самотата също.
Една мисъл.
Една нощ.
Едно безсъние докоснало света. Пренесено в чуждата душа. Страдаща по свой собствен начин. С една история, преразказана по хиляди начини. Един сюжет. Изтъркан и скучен. Душа, изпаднала в безсъзнание.
Днес живея, за да погледна назад след няколко години и да се учудя на собственото си спокойствие и решителност. Ирония.
Животът е саркастична ирония, вплитаща мечти и чудеса, които никой не забелязва, защото е вперил поглед в търсене на имагинерно щастие, изографисано в бъдеще време.
А любовта.
Нея оставям на моят изповедник. Онзи, който вече дни седи отстрани и ме чака да се изправя и да приседна тихо до него. Да спра да мълча. Гледа ме втренчено, а аз мълча, вперила поглед в тъмните петна вместо очи. Най-спокойното място в света с най-страшната картина. Картина, изобразяваща човешките мечти, без светлина. Мечти, преборили страховете. Изчистили греховете. Намерили правилният път. Крещящи. Бягащи ос собствените си сенки. Като молитва. Наум. Секунди, делящи сливането на двата паралелни свята.
