От няколко месеца се изкушавам да пиша неанонимно. Да направя нов блог. Блог със снимки и картинки с разкази и откровено споделяне. И ето, че нещо продължава да ме спира. Бягам от фейсбук и натрапчивите пориви на всичките ми приятели и познати да се ангажират с някаква виртуална дейност, споделяйки я с всички, и пълнейки полезрението ми със шарени букви и анимирани картинки и ето, че отново се връщам тук. Тук ми е уютно.
И както казва Joel Hodgson - I sometimes go to my own little world, but that"s okay, they know me there . Цитатът ме провокира да се замисля отново за блог пространството и комуникацията между индивидите, които пишат, за да се освободят от даден емоционален товар и за онези, които търсят себе си, облекли мантията невидимка. За трети, които търсят призвание за написаното от тях и за другите, които имат повече от стотици причини, за да го правят. За онези, които в интернет пространството реализират мечти и за други, които намират нещата, липсващи им в паралелният реален живот.
Слагам шапката на анонимността, като спасителна жилетка и подмятам свирката за акули без топче, крачейки смело напред. Станаха повече от три години. Отдавна не следя времето. Този твърде изморителен процес заменям с други дейности.
Опитвам се да анализирам собственото си поведение и присъствие в интернет пространството, за да осъзная конкретиката на действията си. Моите и на хората около мен. И осъзнавам колко ме устройва да пиша анонимно. Да споделям гласно. Да крещя без глас. Да чувам. Да разплитам гатанки. Да местя планини и да се връщам отново в изначалната позиция. Да задавам въпроси и да намирам отговори. Да чета и да коментирам. Да живея в паралелни светове с много допирни точки.
Забелязвам, че както ме устройва мен, така устройва и много други хора. Защо?
Защото отново им дава възможността за свободната воля и свободният избор да кажат това, което искат. Без да се притесняват как ще прозвучи и как ще отреагира отсрещната страна.
Тук има страхотни хора. Гениални умове. Чудесни анализатори. Поетични души. Ранени и раняващи. И мисля за времето в което повече от 50 човека говореха почти едновременно и разплитаха сложен емоционален сюжет, сякаш въпросът беше на живот и смърт. И това ги/ни обедени.
После дойде умората. Апатията. Интригите. Същите тези 50 човека са тук. Пораснали на години и все така усмихнати и търсещи по душа. И понякога ги/ни виждам отново заедно. Не. Не за носталгията е този постинг, а за комуникацията между хората и смелостта им да пишат анонимно. Да пишат истински. Да бъдат себе си и да бъдат спокойни, че никой няма да ги укори за нищо.
Блог.бг създаде чудесна социална мрежа, без да натрапва нищо. Даде възможност на пишещите да покажат себе си такива, каквито са. С всичките измерения на възможни прояви на човешката шизофрения.
Използвам думата шизофрения във възможно най-позитивният й аспект, лишен от всякакъв медицински контекст.
Замислям се за още нещо – до колко е пълноценна тази анонимна комуникация. И не прекрачваме ли твърде много граници, криейки се зад анонимността. Не бутаме ли сами себе си към ръба, в опита си да видим докъде можем да стигнем с анонимната си искреност.
Колко е истинско анонимното интернет общуване и защо човек изпитва трудност да бъде открит и честен с най-близките си и крие блога си от тях. Като същевременно позволява на непознати да навлязат в тези непознати територии?
:)
никой, да не си отива, хоук!
Тук ,в паралелния свят всеки иска да бъде такъв , какъвто е ! В реалния свят има много ограничения , гордост и предразсъдъци! И ако ние сме ги преодоляли , то близките хора около нас не са. И ако видят какво правим , ще има куп забележки от сорта: Що ти трябва тази работа?
А на нас ни трябва , щом стоим тук с часове , търсим други хора из мрежата ,радваме им се , тъжим с тях и се чувстваме едно семейство.
Хората около нас мислят егоистично , че им принадлежим и че трябва да мислим само за тях. А ние си знаем , че сме свободни и че обичаме много повече хора , отколкото им се иска. Аз затова съм тук! Не съм анонимна , но не ми пука ! Защото нищо в моите мисли не е оскърбително за другите . И ако някой се почувства оскърбен , проблемът си е негов , не е мой, защото не мисля злото на нито едно живо същество .Поздрав!
Изразът на свободната воля, обаче, е истински ценен, ако не е анонимен. За съжаление, анонимността се налага заради недоразвитото чувство за собствена ценност и достойнство на другите, от което произтича намерението им за ограничаване на личната свобода.