Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2009 15:14 - Изчерпани сили в чалга държава
Автор: piccola Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1605 Коментари: 4 Гласове:
4



Какъв и колко е предела на човешките възможности? Кое е същественото и ценно нещо, заради което си заслужава да пробвате границите на собствените си възможности? Ще ви остане ли нещо след всичките тези усилия или ще останете само бледа сянка на изначалното ви Аз.

От няколко дни си задавам едни и същи въпроси и търся отговорите на подсъзнателно ниво, водя вътрешни диалози, а от време на време говоря и с приятели по темата.

Всички дават различни съвети. Едни казват – търси помощ. Други - не се затваряй. Трети – не се предавай, бори се, а четвърти крещят – Спри, безсмислено е. А онези петите добавят като ехо - Бягай. Бягай. Бягай...

Това възнамерявам да направя. Първо ще спра, а после ще продължа на друго място.

След няколко безсмислени години в борба и желание да допринеса за общото благо осъзнах, че България не е мястото, където мога да живея спокойно, нито да общувам пълноценно, а камо ли да работя нормално. И се оказа, че изминалите шест години са били една безсмислена борба.

Години наред си казвах – ще свикна със системата, с непочистените улици, с лисата на тротоари, с намусените хора, с лошата храна, с гепардовите шарки по дрехите, с музиката, с тийнейджърите, напълнили дискотеките, с безхаберието на държавата към болните и социално нуждаещите се, с незаинтересоваността на социума към учениците, със злоупотребите на държавни чиновници с пари на данъкоплатците, с дебилните физиономии на полицаите, пушещи в служебните си автомобили и гледащи преминаващите хора на кръв, със завистта, с дребнавото хорско мислене, с “гледането в чуждата паничка”, със закъсненията за работа, с неспазването на обещания и пр. Мислех, че ще свикна с липсата на ред в различните сфери, защото точно тя дава възможност за изява и пробив. И всички казваха – ниши има, просто трябва да ги намериш и да се възползваш. И после, когато ги откриеш се оказва, че не това е било най-трудното. Оказва се, че по-трудното е държавният апарат и наследените язви. Борих се за доброто на всички около мен. Бях оптимист и се карах на тези, които си тръгваха от тук. Напомнях им, че нищо не може да се случи за няколко месеца. Че трябва постоянство. Че е необходимо търпение. А ето че, накрая казвам – майната му на всичко. Защо ли? Защото нищо няма да се промени. А няма да се промени, защото така е изгодно на управляващите, а явно и на живеещите тук.

Майната й на Република България, която затрива и погубва хората си.

Работих и в държавни институции и частният сектор, а после и в частен бизнес.

Държавната система като цяло не е ориентирана към хората, които живеят тук, а срещу тях. А от друга страна хората са настроени един против друг, което улеснява действията на държавният апарат.

Всяко държавно решение е предпоследно и е невъзможно да се планира в дългосрочен план, защото никога не можеш да знаеш дали чичото на еди кой си, няма да внесе някакъв нов продукт, за който е необходимо да се намери пазар. И някой от управляващите решава да изиграе ролята на маркетинг и продажби директор и да смени някой закон, за да успее да пробута шир потребата на чичо си.

Искате ли примери? Огледайте се. Те са навсякъде. От касовите апарати преди години, онези малките по пазарчетата, до жилетките в колите ви. Евро изисквания. Ала бала.

Работещите в България са лоши. А хората, които гледат децата си са някакви извънземни. За работещите майки, дори не ми се говори, защото тези от вас, които са работещи майки знаят какво е да нямат подкрепа от никъде и от никого. И знаят колко е тежко да имаш да свършиш нещо, а да няма кой да се погрижи за малкото дете поне за 20 минути. И родителите на второкласниците пищят, че децата им не желаят да учат. Но нямат подкрепата на никого, защото никой не се интересува от техните проблеми. Нито еди психолог не прави група и не се опитва да разговаря с родители и деца и да им помогне да намерят вариант, който да стимулира и да задържи вниманието на това ново поколение, към което трябва да се отнасяме подобаващо и с необходимото разбиране, защото те са по-различни от нас и имат нужда от различен подход. Но не всеки родител е добър психолог. Но почти всеки родител има нужда от професионална помощ, за да разбира и да комуникира с детето си. А то да расте разбрано и обгрижено с внимание.

Примерите са много. На всеки фронт. Всеки знае с какво се сблъсква всеки ден и какво му е необходимо, за да продължи. Всеки знае какви са му трудностите и сам търси възможности и начини за тяхното разрешаване. Но разреши ли една дилема, други 10 му се стоварват на главата. До кога така?

Моята бора беше до тук. Защото е абсолютно безсмислена и неводеща до никакви резултати. Просто въртене в един омагьосан кръг. Без изход. Но не съвсем.

Имам други приоритети. И хубавото е, че има други държави, които ценят хората си. Грижат се за тях, и ако не им помагат директно, то със сигурност не им пречат. Не ги мачкат. Не ги злепоставят. Не им се подиграват. Не ги карат да се чувстват напълно безпомощни и безполезни.

Благодарна съм за едно нещо. Благодарна съм, че съпругът ми не е успял да вземе от лошите хорски взаимоотношения тук. Защото хора, огледайте се. Оказва се, че тук всеки пречи на другият. Дори и несъзнателно, но го прави. Особено на най-близките си хора.

Малцина са тези, които съумяват да подредят приоритетите си, така, че да получат една хармонична и работеща среда за живеене и общуване. Хората не си говорят. Хората не се уважават. Хората се заяждат. Зъбят. Не обръщат внимание на децата си. Не помагат на жените си. Изневеряват масово. И всичко това е абсолютно разрешено, защото никой не се интересува от другият, защото никой не желае да поеме инициативата и да положи малко труд, за да съживи приятелствата. Приятелства в семейството – с партньорите и децата си, с родителите си, със съседите си, с колегите си. Семейните традиции са показност, която няма корени и ценност. А държавният апарат е една бездънна яма, смучеща от данъкоплатците и бизнеса. Това не е правилният модел.

Тук никой с никого не говори. Но виж в чалга дискотеката е друго. Там всички за задружни. Вдигат ръце и щракат с пръсти, докато въртят кръшни тела в ориенталски танци.

Да живее чалга държавата, с чалга отношенията между хората и чалга работният стил.

За мен чашата преля. И вече не съжалявам, че опитах, защото се убедих, че промяна няма да има, освен ако някой не успее с хипноза или НЛП да замени напълно части от мозъка и паметта на хората и управляващите. За мен безсмислената борба тук приключи. Отправям се към финалната линия и приключвам процеса. Бавно, но сигурно.

 



Тагове:   сили,


Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
1. kolibri - e
14.11.2009 01:48
това ме уби...
цитирай
2. usteddd - Така, както
14.11.2009 22:12
всичко това е истина, така и аз, не бях истински, бях измислен.
цитирай
3. sis - що така бе Миме?
16.11.2009 16:10

:):):)

ти си решаваш!
... аз още не се давам :):):)
Другата седмица ще ходя да гледам Камен Донев. Отново. Та да усмихна, отново, освен на слънцето!

:):):)
цитирай
4. vayas - Спор няма
10.12.2009 03:27
Че си права - права си! Но не всичко е толкова черно-бяло и аз наивно си мисля, че колкото тук животът е труден и абсурден, толкова навън му липсва солта! Личен имам малко, но пък за мен е безценен. И за времето, когато бях навън, без някой да ме е гонил, разбрах, че при всичките тъпотии тук, няма друго място като при нас.

Колко до Камен Донев! Театър му е майката! Едно представление и се зареждаш за седмици напред! :)

Поздрав
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: piccola
Категория: Други
Прочетен: 416651
Постинги: 66
Коментари: 427
Гласове: 10651
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031