Отдавна, “времето” се изплъзва от ръцете ми. Като сутрешна прозявка, избягала от спящите мисли. Опитваме се да се държим за ръце, а се оказва, че всъщност се отблъскваме. С други думи, времето стои от другата страна на моите прегръщащи възможности. Надпреварваме се ежедневно с този вироглав другар. Правим си графици, а в края на деня се оказва, че не аз съм правила графиците, а той. И утре очаквам същото цирково изпълнение.

И днес чашата преля.

Днес едно хлапе ми каза – не бързай, ще остарееш преждевременно.

 

А сънищата ме будят и отказвам да ги помня. Твърде реалистични са. Показват всички грешки, които се допускат през деня. А на всичкото отгоре и подсказват бъдещето.

Него вече със сигурност не искам да го визуализирам и в сънищата си.

Та днес заковавам стрелките на времето в един час, който ме устройва, излизам и когато се върна ще е същият този час, а аз ще съм свършила всичките приятни неща, които отлагах от няколко дни.

И когато се върна ще реша дали да “откова” стрелките или да ги оставя замръзнали под яркото ноемврийско слънце.

Някои ще се рожденици, а други просто имат нужда от глътка свеж въздух, усмивка и чистосърдечни хора около себе си. Тези последните са много малко и се намират все по-малко на все по-голям ареал. На изчезване са, но го има.

Фейсбук не върши работа. Всички са далеч едни от други. Гледат си фермички, разменят си виртуални подаръци, целувки, тестчета, закачки, “ах”-кат, “въх”-кат, качват щастливи снимки и гледат да стоят на топло, защото срещата очи в очи изморява. Твърде истинска е. А и разстоянията стават все по-скъпи от една гледна точка и твърде времево консумиращи от друга. Причини и извинения винаги има.

Но знам и че чистосърдечни хора, вярващи в нормалните човешки отношения също съществуват. И всеки ден се самонараняват, защото им е трудно да живеят в сегашният свят, който става все по-постен, особено покрай Коледа и все по-изнервящ, особено в края на работната седмица. И все по-изтерзан от сухи взаимоотношения. Като балон, който лесно се пука.

Мислех да основа клуб на Добрите хора. Място, където всеки да се чувства спокоен и защитен от грубостта на околните. Място, където всеки може да спре времето и да види усмивка до себе си. Място, където слънцето грее – за всички. Еднакво. Перфектното място. И си мислех, че ако не мога да го живея на 100%, то поне мога да го мисля и да работя за евентуалното му постигане.

 

но онова място ...... най-често може да се получи между ... двама .... 3, 4, 5 .... и т.н. ... едва ли.... :)
не губи надежда!

Ами хайде да си направим поне блог, форум или сайт-общ-на тия-още неосакатени от измами, горчилки и страхове личности, които имат какво да споделят и открият в себеподобните им. Има прекрасно стихотворение на Ивайло Диманов по темата, можем да го ползваме за химн:-)Можем да си събираме само положителни сентенции, поетични откроениния и мотивиращи статии? За балона имам един специален ритуал, ако искаш мога да го споделя. Готино си го написала това, но нека направим нещо наистина повличащо, увличащо, освободено от задължения, място, където ще споделяме усмивките си и ще си даваме кураж?Права си за всичко изписано /минавам на ти, дано не възразяваш/, но какво от това? Нека съберем идеи, предложения и да се получи...Една въртележка на споделената радост и за нещата от живота, като такъв...Пиша объркано, даже не те познавам, но толкова пъти съм си блъскала главата, защо хора примерно като теб и още хиляди подобни не могат да се намерят и обединят? Пръснати са по разни блогчета и публикуват разни мисли и творенийца тук там и максимумът, което могат да получат като себеизживяване е едно виртуално най-често общуване и някакви, често превзето мили коментари...Сега ми хрумва идеята, ако някой чете това и му се струва удачно да направим една колекция линкове с хора, които непременно трябва да се познават или узнаят един за друг и чийто талант или душевност и интелект трябва да бъдат видени, чути, опознати...
Червена книга на /не/изчезващите малки чудеса и големи души, знам ли?