Помниш ли света за който ти разказвах преди време. Светът на моята реалност. Убежището към което се спускам стремглаво винаги, когато усетя, че въвря върху лед.
И тази нощ сънувах същият сън. Сънувах как храня животинките край брега. Там, от моста. Далечен контакт на желано общуване. А после бавно се отдалечавам. И се радвам, че съм далеч от бурните и тъмни води. Вървя почти уверено. Почти успокоена. И поглеждам към отпечатъците в снега. Моите обувки. Моята вяра. Настъпена. Останала. За малко. И под същите тези стъпки, под пръхкавият скреж виждам водата. Замръзналата повърхност крещи, а душата ми остава назад, в спонтанен опит за бягство. Усещам краят, а не мога да помръдна. И ледът се пропуква. И попадам точно в отворената паст на бурните води. И нямам глас да крещя. Нямам вяра за спасение. Нямам желание за борба. Вдигам ръце в опит да спра полета на тялото си. Надолу. Към тъмнината. Към бездната на подсъзнателните си страхове.
Бягам в мислите си и търся мястото, където преди време намирах пространство за мечти. Пространство за спокойствие. Пространство за разбиране. Пространство за споделяне.
А ти се опитваш да ме изгониш от там. Реалността, която спасява моята душа краде от времето ти с мен. И се опитваш да разбереш моментните състояния. И депресиите. И страховете. А скандалите ми те влудяват. И после идва мълчанието, което руши твоето спокойствие и разбива леда на моите кошмари. Топи любимата ми зима. А теб обърква. Защото не разбираш. Усещаш, но не разбираш.
Не разбираш ли, че има тънка пространствена граница от която имам нужда. И искаш неегоистичното ми аз. А то е потънало в онзи кошмар, който не можа да чуеш тази сутрин. И се будиш сам. И ме търсиш. А аз съм там.
И състоянието ми се влошава с всеки изминал ден в който не мога да намеря пътят към мислите и мечтите си. И бавно се отдалечавам. Потъвам. И се страхувам, че пред коледно ще спра да мечтая. А тогава. Паяците ще спят и паяжините ще останат наполовина изплетени. А те са в мислите ми толкова често, колкото и самите гадинки. Страхливи и безсмъртни. Живеещи. Безусловно търпеливи в своето пространство. И в момента в който се престраша да ги докосна се събужда фобията ми към тях и отново се дърпам назад. И крещя. Точно както в снощния кошмар. С една бездна. Една тъмнина. И една нескончаема борба за пространствено съотношение на случващи се чудеса. И опит да достигна повърхността отново. Имам карта. Но тя не очертава маршрута. Само територия. С лед и граници на моето същество.
Отвори очи. Погледни ме. Аз съм. Опитвам се отново да достигна до теб. А ледът забавя стъпките ми.
Затвори очи. Нощта приближава.