Без равносметки и анализи. Без обещания. Без тайни. Без очаквания. Без желания. Без последно желание. Желание за което винаги успокояваш мислите си, преди да затвориш очи и да го пожелаеш с цялото си същество, и без да обръщаш внимание на нищо. Ти, твоето спокойствие и твоето съкровено желание. Желание, около което ще се върти цялата нова година. Около твоето желание и сбъдването му. Твоето предсмъртно новогодишно желание. Твоят талисман. Твоето упование. Твоята надежда. Твоята нова година. Твоят втори шанс.

                Гледах секундите, които се стопяваха и изчезваха сред изтритите си мисли и очаквах четирите нули, шампанското и виковете на околните. Очаквах фарса да свърши, за да намеря отново себе си. Да изляза от отчайващият вакуум и да вдишам душата си отново. Да я усетя, кръжаща около себе си. да я уловя и да я прегърна. Да й покажа, че не всичко е свършило. Че може още. Че много предстои. Да я успокоя и да я задържа.

                Да запълня вакуума. Да разбера празнотата. Да осъзная търсенията. Да открия желанията. Да започна така, сякаш това е първата ми година на тази земя. Да започна на чисто. Сърдечно обвързана със суматохата на чужд живот. Да търся и да питам. Да творя и да градя. Да правя грешки и с усмивка да се извинявам. Да ми прощават. Да спазвам норми, създадени да творят хаос и безредие. Да еманципират духа. Да социализират успешно. Да поглеждам в бъдещето и да помня сънищата си. Да тълкувам собствените си мисли и да оправдавам безсилието да направя първата крачка. Да бягам, когато най-много искам да остана. Да намирам причини. Да се оправдавам успешно. Да се повтарям и да се науча да потискам лошите си настроения. Да моделирам странностите си и да ги прегръщам винаги, когато загубя смисъла. Да си напомням, че смисъл има, дори и да не мога да уловя есенцията му в конкретният момент.

                В ръцете си държах дете и се чудех защо времето е спряло и кой е изтрил всичките ми желания, мисли и емоции. Имах чувството, че този момент продължава толкова, колкото съм била жива досега. Куха празнота, отекваща някъде надълбоко в мен. Толкова нови години, със желания и очаквания, с трепетни копнежи и изведнъж тотално дефрагментиране и изтриване. Като не успял рестарт. Дишах не пресекулки и се опитвах да се отърва от предстоящата тъга. Тъга по какво? Как мога да тъжа за нещо, което вече не е част от душата ми. Как мога да знам какви са тези емоции, когато тях ги няма. Няма дори и елементарен нюанс на нещо вече случило се. Изживяно. Отминало. Напомнящо за себе си с липсата си.

                И сякаш бях страничен наблюдател на изтриването на всичко от душата ми. И нищо не ме задържаше там. Може би единствено тялото на малкото момиченце, седящо в скута ми. Момиченце, по-недоумяващо, дори и от самата мен. Втората й нова година. Оглеждаше суматохата и не разбираше на какво се радват всички. Прегърната от непознат. Търсеща с очи майка си в тълпата. В тълпата от маски, гирлянди и стъклени чаши. И хора стоящи настрани от себе си и от близките си, усмихнати, очакващи. Очакващи една нова година, която да им даде възможност да реализират всичко парализирано през изминалата. Нова година, която да им помогне да се отърсят от собствената си натрапчива абсурдност, победила душите им през годините. С фалшиви празници. Изкривени принципи и проядени от молци семейни ценности. С неуспехи, прераждащи се в шансове с новата година. И надежди. Безброй надежди и желания.

                Прегърнах я силно. Знаех какво чувства и от какво се страхува. Втората й нова обещаваща година. Без анализи. Без обещания. Без желания. С изтрити спомени. Далеч от всички близки. Пространство, събиращо енергии, желания, надежди и импулси за реализация. Защото новата година дава възможност за ново начало. Или продължение с различен сценарий. Изтеглих късметче. Любов.

                Прегърнах я и приех случващото се. Приех вакуума. Приеха самотата. Приех изчезването си за нормално. Търсенето предстои. Без желания и анализи. Без обещания. Има време и възможност. Вино и пороци. Егоистичност, граничеща с безразсъдство. Часове на търсене, пиянство и абсурд, който се преспива, за да дойде следващият ден в който осъзнаваш, че нищо не е по-различно и чудото не е станало. А празнотата отеква в собствената ти глава и те кара да се чувстваш безполезен.

                Гледаш снимките и се чудиш на това усмихнато лице. Търсиш причината и си напомняш, че няма да анализираш. Имащ възможността да живееш сега. Всичко друго е преходно. Всичко друго се заменя. Константата е единствената променлива.

много точно! - винаги на празник се чувствам така...и дори и мисълта, че времето и събитията ние си ги създаваме не ме освобождава от напрежението - искам да съм себе си по всяко време, а данданиите ми пречат.
разбирам те, Пикола...ах как те разбирам.

аз се чувствах така на нова година