Помниш ли сънищата си? Онези, които са толкова реални, че събуждайки се инстинктивно се обръщаш, за да продължиш да ги докосваш. Да ги усещаш. Да ги изживяваш. Да ги продължиш. Истински. Лесно. В реалността.  На границата. На ръба.

                Сънуваш ли времето в което оставяше всичко на земята, за да продължиш напред свободен. Сънуваш ли времето в което правеше любов сякаш е за последно. Сънуваш ли още страховете си от любовта. Сънуваш ли още моментите на отчаяние, даващи ти сила да продължиш. Сънуваш ли още сутрините на безмерно щастие. В полусън. Преди реалността. Сънуваш ли още преградите пред себе си. И тези зад теб. А лабиринта в който се въртиш всеки ден, търсейки нежността на обичащата душа. 

                Сънищата на любовта?

                Какво сънува тази нощ?

                Сънувах разочарованието си две седмици подред, за да се събудя и да тъжа с часове. Да блъскам главата си в стената и да съжалявам за сънищата. За разочарованието. За мечтите. За несбъднатите мечти. Имам любов в сърцето и я пазя в твоето. Там. На сигурно. Където всъщност я пазиш ти. Там, където не мога да я разруша. Там, където си я обградил с магия, за да спреш деструктивните ми импулси. Там, където оставям всичко на земята, за да съм с теб. Там, където мога да плача на воля и да те обичам истински. Там, където нямам нужда да мисля за преди. Нито за другите.

                Днес се прощавам с тъжните мисли за различната любов. За любовите, които бяха част от сънищата ми. От ежедневието. От реалността. От тъгата. От тревогите. От мислите. Прощавам и на себе си за моментите в които загубих себе си. И на нея, че ме изоставя толкова нощи, за да се прибере на сутринта. 

                Сънувам със сърцето и оставям душата си да пътува. Да се връща при познатото и да преоткрива моите грешки. Да се смее на отминали емоции и да трепери в очакване на новите. Да скача от мостовете, където съм седяла с часове. Да чака нетърпеливо пристигащите влакове. Да изпраща потеглящите. Да чака. Да си тръгва и да се връща. На старото място. Мястото, на  което ме оставя всяка вечер, за да ме намери на сутринта с усмивка. Щастлива, че се прибира вкъщи. Обичам самостоятелността на ежедневният й инат. Обичам непреклонността й пред всичко и всички. Пред не и да. Обичам непостоянството на интензитета й. Обичам промените й. Обичам разнообразието на вкусове и визуализации. Обичам съдилищата на хората отстрани. Обичам крясъците на душата, попаднала на новата любов. Обичам моментното й объркване. И въпросите, следващи я всяка минута. И любопитството й. Обичам предупрежденията на инстинктите й. Обичам и ускорението й пред знака Stop. Обичам опитите й да разшифрова знаците на съдбата.

                Днес си прощавам за всичките неща, които си причиних преди време. Прощавам си за търпението и глупостта. Прощавам си за доверието. Изгубено и преоткрито. Прощавам си за проявената смелост да сложа точка на изгарящата страст. И да изживея другата. Откритата  и загубена. И открита отново. А непокорното ми аз? И страничният наблюдател, попаднал в живота на толкова много хора? Прощавам си за търсенето. За доказателствата. За въпросите. За моментите в които не съм се питала – „А дали не греша”.

                Прощавам си, че не се научих да спя на тъмно, защото очите ми винаги ще търсят светлината на мечтите. Прощавам си за слабостите. За нервността. За трудностите. За грешките. За прошките на непростими неща. Прощавам си за обсебеността на думите. Прощавам си за желанието ми да спася света. Прощавам си за моментите в които забравях за малките, но толкова важни неща в живота. Прощавам си за погрешните действия. Прощавам си за тъгата с която живях толкова години. Прощавам си за всичките тези неща, които ме правят мен. Такава, каквато съм. Всеки ден. Прощавам си.

                Имам толкова много любов в сърцето си за теб.

    Прощавам си, за да мога отново да живея в и с любов. С теб.