Попитаха ме за най-щастливият период от живота ми. И ми дадоха две опции. Единият вариант беше свързан с моментите от миналото ми, а другият с бъдещето.
И се оказа, че този въпрос наглед елементарен ме затрудни. Замисли ме. Върна ме назад и същевременно превъртя колелото на фортуна с няколко оборота напред. Опитах се да видя всеки един от тях в собствената му светлина. Опитах се да ги разгранича, за да ги огледам по-внимателно. По-детайлно. По-не субективно.
Щастливо минало или непредвидимо бъдеще.
Консуматорско наготово в семейство, което не подлага на съмнение нищо и не съди, защото приема индивида такъв, какъвто е или деятелното. Това в което всичко зависи от теб и положените усилия с цената на много саможертви.
Кога оставаме егоизма зад себе си, за да направим предстоящите моменти също толкова щастливи, а може би и повече от миналите.
Кога успяваме да подредим приоритетите си правилно. Къде поставяме себе си сред всичките тези задачки и планове.
И ако имаме възможност да моделираме бъдещото, ще намерим ли достатъчно смелост и енергия да направим всички онези неща, които кръжат като пеперуди във въображението ни, но които трудно превъплъщаваме в реалността. Заради странностите си, заради това как ще ни приемат близките ни, заради шокиращите нюанси за самите нас. Заради страха от сбъдната мечта и липсата на нова такава. Заради невидимите бариери в които се блъскаме всеки ден. Нашите. И онези чуждите. Съобразяването. С всичко и всеки.
Минало и бъдеще. И най-щастливият период. Завършва ли той ако е в миналото и може ли да бъде продължен в настоящето, макар и по-различно или всичко остава в мечтите и копнежите, в сънищата и вътрешните ни обещания за утрешният ден. Ден, който ще бъде по-добър, по-светъл, по-ползотворен, с повече нежност и обичам те, с повече търпение, с по-малко нервност, с повече откритост , с по-малко заядливо съдене и натякване, с повече приемственост и непредубеденост.
Още търся отговора за себе си. И мислено се пренасям в две реалности. Отминали и предстоящи. И някъде между тях строя мост, който да ги свърже и да ги осмисли. Да направи прехода по-плавен и разбираем. Защото в крайна сметка всеки приема „за нормално”, това, което му е познато. А бъдещето е все още неизживяно. То предстои...
Началото на март 2010 е период на епидем...
Цели 156 лв. получи Роби Уилямс от бълга...
Бях позабравила как като те чета... имам усещането, че мислим в един и същ ритъм:))