Ето един ден в който бавно, почти змиевидно се промъква едно състояние на бездушевна самота, ранена гордост и безнаказана словоохотливост. Дишам на пресекулки и се задавям в собствената си глупост и безразсъдство. Точно тези двете обичах до полуда преди няколко години. Сутрин се събуждах с тях и се грижих за тях с всичката любов на света. А сега ги ненавиждам и търся всякакъв повод, за да ги убия. Но единственото нещо, което се получава е да опра пистолет до слепоочието си и да натискам спусъка.  Всеки път с трепереща ръка. И нищо.

Треперя пред мисълта, че няма връщане назад. А бъдещето е така неясно. С напълно размити очертания.

Загубих четките и боичките, моливите счупих, а листите разпръснах. И сега се чудя, как да възвърна поне контурите на някаква предишно съществуваща картина от която да продължа напред и нагоре.

              Мисълта за след любов ме натъжава. Толкова много любови минават през живота ни, а малцина остават. На пръсти се броят тези, оставили трайна следа, пък макар и болезнена. Но следа. Значима. Интересна. Без снимки. Без излишни детайли. Емоционална, силна, двуполюсна, ирационална, но магнетично вълшебна. Почти идеалистична фантасмагория на възкръсналата душа, намерила душа. Прегърнала душа. Почти завинаги.

               Опитвам се отново да говоря със себе си, като с голям човек. Опитвам се да намеря интересна тема, с която да се разсмея и да пренеса тъжната душа на друго място в друго време. Да осъзная грешките, последствията, правилата и безредието. Да подредя. Да изчистя. Може би и да изхвърля непотребни вещи и хора.

               След любов винаги ме натъжава, защото ми напомня за направените грешки. Т.е за допуснатите грешки. Аз знам много и виждам много, преценявам трезво и пак правя грешки. Сякаш нарочно. За да си докажа, че глупавите моменти в живота на човек са по-реални, отколкото внимателно обмисляните с месеци. Предпазливостта и глупостта, понякога вървят ръка за ръка. И трайно се нанасят в живота на човек, дори и непоканени. И бавно изсмукват живинката. Потребността от живот. От свобода. От абсолютна справедливост на душата към Аз-ът. И то всеки ден. Хващат го за шията и го влачат към ръба на малката непохватна мечта. И най-безразсъдно го бутат в бездната на собствената си нетърпима илюзия. За несъществуваща идилия.

След любов. Толкова странно състояние. Старо и досадно. С един и същи край. Предвидимо. Мисля, че не те харесвам повече. Каквото и да следва след това.