През нощта се събуди от силната буря. Вятърът се блъскаше безмилостно в старите кепенци и ги караше да крещят от болка. Всеки негов напън, изтръгваше от остарелите им души зов за помощ. Чуваше крясъците им, но нямаше сили да стане от леглото и да отиде да ги затвори. Да ги освободи от вятърната лудост. Да ги спаси.
Не издържа на крясъците им и стана. Бавно, с провлачени стъпки, тръгна към предната част на магазинчето. Там, където се блъскаха старите тежки кепенци. Едно време стояха непрекъснато затворени, непропускащи слънчева светлина. Залостени. Скриващи светът на друго място в друго време. Кепенци, предпазващи различната реалност.
Мина покрай прашните рафтове, проправяща си път сред празните бутилки, търкалящи се по пода. Напоследък всички посетители идваха, вземаха стъклениците, изпиваха ги до дъно, присядаха край изгасналата камина да помислят, оставяха стъклениците на пода и си тръгваха. Тъжни. Ненахранени. Самотни.
Успя да затвори прозорците и да спре вятъра. Вслуша се в затихващите ридания на старите приятели. Почти успокоени. Запазени. И отново тишина. Толкова успокояваща и обещаваща.
Успокоена, тя стоя така в средата на тъмнината десетки безсмислени минути, когато чу странен шум. Неестествена тишина от стъпки на протъркани ботуши. Объркано погледна зад себе си, опитвайки се да долови източника на приближаващата се тишина.
В магазинчето имаше някой. Някой, който се е промъкнал през нощта, търсещ утеха. Търсещ билка за старата си душа. Някой, търсещ своята стъкленица сред прашлясалите лавици. Някой, който я докосна, за да й покаже че е там. Там в магазинчето. Там до нея. Там, треперещ от студа, измокрен от дъжда, с разпокъсани от лудият вятър дрехи. Самотен. Тъжен. Говорещ без думи.
Усети дъха му до челото си. Чу ударите на сърцето му. Чу тежките мисли. Забързаният живот, шепнещ в ушите й. Долови нишката, крепяща разпадащата му се душа. Заплете ръцете си в нея, опитвайки се да я скъса. И усети страхливото докосване на пръстите му, галещо страните, докосващо душата. И отдръпване. Отдръпване, потъващо в тъмнина. Сливащо се с тишина.
Тишината раздвижи въздуха и върху праха на изгнилите лавици започнаха да се появяват букви.
Той пишеше, а тя четеше. Буквите се нижеха една след друга, оставяйки дълбоки следи в дебелият слой прах. Буква, още една и още една. Думи, открояващи се в тъмнината на магазинчето. Спря да пише и започна да рисува. Лебед, покриващ с крилото си детето на брега. Изсъхнали тръстики. Висока планина, сгушила в себе си стотици кози пътечки, рисуващи мозайка на забравен свят. Охлюви, носещи тежката къща на гърба си, проправящи си път сред мокрите треви. Малките калинки, бягащи от страшните дъждовници. Изгрев. Жарко слънце, вперило поглед в разцъфващата маргаритка. Залез, потъващ в спокойните води на далечното, изоставено море. Недостигнат снежен връх. Шумен водопад и река, отнасяща водите надалеч. И отново други думи, открояващи се в тъмнината. Думи върху прашният плот.
Чете унесена цяла нощ, подпряла глава на лявата си ръка. Чете и разглежда рисунките, преливащи една в друга за секунди. Рисунки, творящи реалност. Цяла нощ.
А когато слънцето изгря, видя, че там, вместо думи и рисунки имаше нова стъкленица. Дебело цветно стъкло, отразяващо блясъка на мислите. На топлината. На чистата душа. Стъкленица, родена от любовта на огъня и изваяна от нечии груби, и изморени ръце. Там на прашният плот, стоеше новият всесилен еликсир.
В Русия спряха стареенето с "еликси...
Учени създадоха еликсир за подмладяване