Прочетен: 2433 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 24.03.2009 08:57
Черно бял филм, без звук. Само картина. С тъмни петна.
Затваряш очи. И отново ги отваряш. И не виждаш. Отново не виждаш. Разтъркваш очи с мисълта, че след това силно разтъркване с пръсти, свити в юмрук ще прогледнеш отново.
Напрягаш всичките си мускули. Концентрираш мислите. Безмълвно мълвиш молитви. Да е сън. Да се събудиш от кошмара, в който крещиш, а от устните ти не излиза звук. Напрежение, разкъсващо дробовете и сърцето ти. Разтъркваш очи все по-силно. Трябва да успееш. Този път трябва да прогледнеш.
Тъмнина.
И паника.
Ако останеш завинаги така. Невиждащ.
Невиждащ хоризонта там в далечината. Нито корабите в синьото море. Нито снега на върха на планината. Нито самотата в човешките очи. Нито усмивката на нежните плътни устни. Нито слънцето. Нито небрежно разхвърляните в небето звезди. Нито тъмната алея, покрита с жълти листа. Нито бездомното куче, гледащо те с покорство и махащо с опашка. Нито боричкащите се хлапета в квартала. Нито кокичетата в съседният двор. Нито високата ограда на ябълковата градина. Нито пейката под разцъфналата череша. Нито старият бабин зид, който прескачаше с лекота. Нито полето, сгушило тишината на детските лудории. Нито книгите по високите лавици. Нито стъклениците с кафе, захар и сол. Нито белите покривки в любимото заведение. Нито мехурчетата в омразното шампанско. Нито цвета на любимото грозде. Нито реката, лъкатушеща между високите тополи. Нито тъмните букви, оставили отпечатък в съзнанието. Нито стрелките на старият часовник, отброяващ оставащото щастие.
Ще можеш ли да усетиш сладостта на мъхестите праскови. Или студените води на тъмната река. Или светлите очи, вперени в душата ти. Или сълзите в нейните очи. Или усмивката, озаряваща мислите. Или трапчинките на детските бузи.
Ще усетиш ли сменящите се минути и залязващото слънце, вземащо си сбогом с топлината на деня. Ще усетиш ли цветовете на изгрева, гледащ те в очакване. Ще усетиш ли криволичещите пътеки. А дъгата, свързваща брега на реалността с твоите мечти. Ще усетиш ли близостта на дъждовните капки. Техните форми. Формата на вятъра. На отминаващото време, запазило целостта на странността.
Протягаш ръцете си напред, за да се предпазиш от поредната пречка в която ще се блъснеш, опитвайки се да направиш следваща крачка.
Тогава започваш да чувстваш. Да се нуждаеш. Да копнееш. Само за нежният допир на ръката, насочващата те в правилната посока. За сигурността в следващата крачка. За зависимостта от напътствие. От усещането на формите. На острите ръбчета, крещящи опасност. От топлината на новите усещания. От страха, породен от тъмнината. От вечната тъмнина.
Без думи. Сподавен стон на безсилие, осакатяващо душата. Завинаги.
Протягащ ръцете си – да се предпазиш. Да усетиш препятствието. Да го опознаеш. Да го заобиколиш. Нова стъпка. По-предпазлива. По-страхлива. Нова стъпка. И ръцете, протегнати напред. Да насочат или да предпазят. Да усетят. Те знаят. Усещат. По-сетивни. По-въображаеми. По-зависими.
Ако сега прогледнеш...ще спреш ли да чувстваш толкова истински, интензивно и необходимо, колкото преди.
"усещането на формите. На острите ръбчета, крещящи опасност.."
Та, ти не си от тях... :-)
Не, няма да спреш, най-вероятно.
04.07.2011 05:35
04.07.2011 12:09